Кафе

Ако мразя някой истински, бих му пожелал да прекара живота си в един ноемврийски ден като този. Това, което вали не е дъжд, а е някаква отвара за предизвикване на депресия. Първата ми стъпка навън е в дълбока локва, вече закъснявам за работа, а ще прекарам деня си с подгизнали крака. Деня е толкова сив, че градът изглежда метален.

Колата ми не запали, ако беше Юни щях да се ядосам много. Но сега го приемам за нещо нормално, за част от прокобата на настъпващата дълга, мрачна и студена зима. Приемам, че в следващите четири-пет месеца ще се случат всички неприятни неща на света и студената локва и падналия акумулатор са само прелюдия. Вчера беше есен, утре вероятно ще е зима. А днес, днес е толкова ужасен ден, че съм убеден, че няма да го забравя никога. Нямала ли си такъв ден, в който просто да знаеш, че ще се случи нещо необикновено и ще го запомниш завинаги. Всички имаме, просто не си обръщала внимание. Ти си си такава.

Пристигам в банката точно единадесет минути след 8:30 и точно две преди да дойде шефът. Поздравявам го учтиво, а от главата ми издайнически падат капки отвара за депресия. Симулирам малко работа, докато си спечеля моралното право да стана от работното си място да си взема кафе. Приятелят ми Иван от Кредитния отдел изпреварва събитията, като ме издърпва почти насилствено от мястото ми в посока кафе машината. Там са се наредили поне десет човека, чакащи ритуално с празни чаши в ръка. Машината се дави и трещи, като че ли всеки момент ще направи последното си кафе и ще замлъкне завинаги. Иван ме спира с опакото на ръката върху гърдите ми.

-          Тук ще чакаме ред до утре. Дай да идем отсреща до магазина за кафе. Без това там е сто пъти по-хубаво. Вземи си палтото, че вали.

-          Айде бе, вали ли наистина? – иронично подхвърлям след него.

Пред входа на банката Иван се спира да приказва с някакъв шеф. Учудвам се как може да е толкова контактен, сигурно бързо ще направи кариера тук, не като мен да стои шест години на една позиция. Пристъпвам от крак на крак на два метра от тях, докато си говорят някакви безмислици и честно казано се чувствам много тъпо.

-          Иване, аз ще вляза за кафе в магазина. – изстрелвам и без да очаквам отговор прескачам трите локви до отсрещния тротоар.

Влизам през вратата и ме посреща силния гостоприемен аромат на прясно смляно кафе. Изключвам зрението си докато правя петте крачки до касата. Включвам го и застивам вкаменен на място. Отсреща си ти.

Не съм виждал толкова живи очи досега. Не съм виждал и толкова пленяваща усмивка. Косата ти е много къдрава и събрана небрежно отзад където е вързана карираната престилка. Един кичур е избягал от там и пада свободно на лицето ти. Ти го прибираш инстинктивно зад ухото ти, но той пак изскача напред като любопитно дете, което иска да ме разгледа добре. Ти го оставяш да прави  каквото си иска, а той леко се поклаща немирно пред красивите ти кафеви очи.

-          Добро утро! – ми казваш и в този момент се усещам, че го повтаряш за трети път.

-          Добро утро – погледът ми се стрелка към табелката върху карираната престилка – Добро утро, Стелияна!

Учудвам се от смелостта и дори нахалството си. Усещам, че рязко се изчервявам. Не много престижно за двадесет и девет годишен мъж.

Ти се засмиваш. Боже, колко ослепителна усмивка. Колко бели подредени зъби.

-          Предпочитам Стела! – гласът ти е леко писклив, като на малко момиче, превъзбудено от играта на въже. – Вероятно не сте дошъл само за да се запознаем.

Отново се усмихваш широко и аз вече усещам, че краката ми омекват леко.

-          А защо не?! Мисля, че си заслужава.

Не мога да повярвам, че аз казах това. Думите сами се изплъзнаха от устата ми, а засилващата се руменина по лицето ми подсказва, че думите ми са учудили дори самия мен.

-          Тогава е редно да чуя и твоето име. – минаваш на ти и подсъзнателно признавам, че вече си моя господарка и съм готов на всичко за теб. А е минала само около минута, откакто те видях за първи път.

-          Юлиян. На кратко Юли.

-          Роден си през Юли, нали?

-          Откъде знаеш?!

-          Наскоро четох статия, че близо 90% от хората носещи имената Юлиян и Юлияна са родени през Юли. Близко до ума, всъщност.

Умница, помислям си очарован.

-          Ще ми направиш ли едно кафе, Стела?

-          Едно засега – изстрелваш ти и ме поглеждаш през непослушния кичур, докато вече го приготвяш. Вече знам, че ще изпия много кафета с удоволствие.

***

-          Кога свършваш работа? – питам на петия ден, когато вече си поръчвам юбилейното десето кафе при теб. Вече знам, че си от Габрово, че учиш задочно тук, че живееш на квартира наблизо и оше доста неща, които ще помня винаги като ноемврийски ден.

-          В седем, ще ме вземеш, нали? – намигаш ми, а моите крака пак омекват.

-          Естествено. – категоричен съм, тъй като вече имам нов акумулатор на колата. Навън все така вали и е студено, но не ми прави впечатление. Есента е приятна тази година.

Като по поръчка вечерта е прекрасна, дъждът отдавна е спрял, а времето се е затоплило. Може би вече е към 11 часа вечерта, улицата е пуста. Вървим близо и от време на време усещам как якето ти леко опира в моето. Ти ми разказваш как искаш да отидеш поне за малко на хуманитарна мисия в Африка, а аз ти говоря за прекрасната къща на брега на язовира, която наследих наскоро и за плановете ми да заживея там. Ти ми казваш, че звучи като мечта от приказките, гледаш земята и си играеш с онзи кичур коса. Неволно те прегръщам, ти се сгушваш в мен и ме поглеждащ в очите. Вече си моя.

***

Събота е, не бързаме да ставаме. Пуснала си на лаптопа си новата си любима песен. Слушаме я за петнадесети път, но е толкова хубава, че не ни писва. Целуваме се, гледаме през прозореца първия сняг и после пак се целуваме дълго. По някое време ти ставаш и правиш кафе. Из целия апартамент се понася вълшебния му аромат. Ти идваш и носиш две пълни чаши. Оставяме ги на раклата над леглото. Аз те придърпвам отново при мен, а кафето изстива.

-          Къщата ти има ли тераса? – питаш ме ти.

-          Да, брегът е полегат и точно над него е терасата на втория етаж. Там можем да пием кафе сутрин.

-          А защо не в леглото? – питаш ти и ми се смееш в лицето с тази прекрасна широка усмивка.

-          Добре, ще преместя леглото на терасата, за да сме доволни и двамата! – казвам с усмивка, а ти прихваш в смях с лице, заровено в чаршафите.

-          Обичам те! – казвам го непринудено, непланирано.

-          Ти си едно лудо юлско момче. – ми казваш все още смеейки се и се хвърляш отгоре ми.

Думите ми остават да витаят във въздуха.

***

Новата година ни носи много сняг и няколко непредвидени неработни дни. Постоянно сме заедно. Усещам как те обичам всеки ден все повече и повече. Седим вечер, ти си легнала в скута ми със затворени очи, а аз те галя по лицето.

-          Толкова време те чаках. – казвам тихо.

-          Стига с тия силни думи, Юли. Наслаждавай се на времето ни.

Усещам горчивина. Искам да чуя нещо подобно и от теб. Нима не ме обичаш и ти. Толкова ни е хубаво заедно, като че ли сме създадени един за друг. Стоим така с часове, говорим си, после мълчим. Струва ми се, че си замислена и витаеш някъде другаде. Питам те, но ти казваш, че всичко е наред. За какво ли мислиш?

***

-          Юли, моля те. – чувам в слушалката. - Знам, че не сме се виждали от няколко дни, но наистина имам много да уча. Обещавам ти, ще ти се реванширам като минат изпитите.

Самотно ми е, празно ми е. Не можеш ли да дойдеш да учиш тук при мен? Нима ще ти преча?! Просто ще стоя и ще те гледам, ти си толкова красива, стига ми само да си тук и да те виждам. Не искам нищо повече. Но по телефона просто се съгласявам с теб и оставям всички тези мисли само за себе си. Имам чувството, че съм на заден план. Правя всичко, което е по силите ми за теб, а като че ли ти не го виждаш. Да, ти си толкова очарователна, имаш много обожатели и в университета, а и в магазина. Виждал съм ги, как стоят при теб повече от необходимото. Ти им се усмихваш, от любезност, разбира се. Сигурен съм.

***

Вече почти всяка вечер си при мен. Убедих те, че можеш да учиш и тук. Не те притеснявам. Не те занимавам с нищо. Виждам колко си напрегната. Сигурно не ти е лесно, работиш и учиш едновременно, на мен не ми се е налагало никога да ги съвместявам. Връщаш се уморена от работа и започваш да четеш. Искам да те скрия в прегръдките си, да те целувам, да правим любов, да си говорим. Но ти си винаги заета и не го правя.

А как обичам да те посрещам от работа. Обожавам да те посрещам. Заравям лице в непокорните ти къдрави коси и поемам живителния аромат на кафе от тях. Затварям очи и си представям, че и ти ме обичаш така.

Вече няколко месеца мириса на кафе обитава апартамента ми. Той е като теб – сладък, горчив, възбуждащ, пристрастяващ. Поемам с пълни гърди от него и му се наслаждавам. Но искам повече и повече. А с всяка следваща доза потръпвам с изострени сетива. Нима съм зависим.

***

Неделя е, а не ми вдигаш телефона вече втори ден. Не трябваше да ти викам така онзи ден. Ударих ти шамар, беше импулсивно, мразя се, трябва да ме разбереш. Ти си голямо момиче и си в пълно си право да излизаш с приятелки, когато решиш. Пиша ти вече десето съобщение, с което се извинявам. Какво повече трябва да направя, за да ми простиш.

“Стела, вдигни ми, имам нужда от теб!” – пиша ти преди да си легна. Не спя цяла нощ, за да чакам отговор. Не го получавам, нямам търпение да дойде сутринта да ида до магазина за кафе за да те видя. Отивам още преди работа, но там има друго момиче. Казва, че не знае нищо за теб. Смее ми се. Усещам как ми се подиграва. Питам я пак, а тя пак се смее и казва, че си няма идея коя е Стелияна. Нахвърлям й се от яд, а случайно влезли хора ме хващат и изхвърлят навън. Виждаш ли как се унижавам заради теб.

***

           “Къде си? Моля те, обади ми се, не ме мъчи повече? Никога не съм обичал нещо повече от теб!”

       Недоставено съобщение.

Звъня. Няма връзка с този номер.

-          Здравей, Гери! – звъня на най-добрата ти приятелка. – Юлиян съм, приятеля на Стела. Не мога да се... Да, така стана. Да, знам, че не беше честно от моя страна... Тя е добре, нали? ...как така да не я търся повече?! Гери, кажи й, че... Гери... Гергана!

Не. Не мога да приема това. Звъня отново.

***

На вратата се звъни. Малко е късно, но ставам и отварям. Двама полицаи.

-          Г-н Юлиян Йорданов?

-          Аз съм.

-          Говори ли Ви нещо името Стелияна Георгиева Танева?

-          Да, приятелката ми. – въодушевено отговарям, но в миг ме изпълва силно притеснение. – Случило ли се е нещо?

-          Случило се е това, че Ви е издадена ограничителна заповед да не я доближавате на по-малко от сто метра.

Дават ми лист хартия и ме карат да се подпиша на друг. Правя това машинално, не мога да повярвам. Край ли е това. Свличам се на пода в коридора и заплаквам. Не съм плакал от дете, а сега не мога да се спра. Като че ли усещам по ръцете си косите ти, нежната ти кожа и топлите ти устни. Като че ли аромата на кафе удря силно обонянието ми. Толкова силно, че падам на земята и започвам да ридая още по-силно.

-          Обичам те, аз наистина те обичам – скимтя през сълзи, но теб те няма да чуеш тази истина.

***

-          Йорданов, какво значи, че напускаш? – ми крещи шефа в лицето. Вони на кафе, едва се сдържам да не го ударя.

-          Не се чувсвам комфортно в работната среда.

-          Конфликт ли имаш с някой? По-добра работа ли ти предложиха?

-          Не, нямам други предложения за работа. Просто малко ще почина.

Затварям вратата на кабинета му зад себе си и се озовавам в залата, където прекарах последните си шест години в банката. Миризмата ме обгръща и ме отвращава. Почти всеки е сложил на бюрото си чаша с кафе и силния му мирис ме блъска в носа. Бързам да изляза навън спирайки дъха си. Излизам на улицата и поемам дълбоко чист въздух. Поглеждам напред, там вече няма магазин за кафе, а нещо друго. Отдъхвам си, качвам се на колата и поемам към къщата на езерото.

***

Близо година всяка сутрин се будя с тази гледка. Излизам на балкона и гледам малкия хълм пред мен. На четири метра под мен е спокойната вода на язовира. Поемам чист въздух и влизам вкъщи. Сега е началото на март и пролетта съвсем леко напомня за своето скорошно пристигане. Слънцето се прокрадва през прокъсаните като надеждите ми облаци и пуска по някой топъл лъч върху тихата вода. Сядам до кухненската маса пред две чаши кафе. След малко зад мен минаваш ти и сядаш на съседния стол, протягаш длан и я поставяш пред мен на масата.

-          Сега знам, че всичко е било, за да те имам. – казвам тихо, гледайки те в красивите кафеви очи с непослушния кичур пред тях.

Посягам да сложа дланта си върху твоята, но тя минава през безплътния образ и ляга върху дървената маса.

Усмихвам се и отпивам първата глътка кафе за деня.

Постой

Отдавна ти е тъжно да ме гледаш -
един и същ, наивен и безличен.
Постой, не бързай да си тръгваш.
Спомни си, че все още ме обичаш

И знам, че вече съм изгубен -
скучно лице от всички твои снимки.
Постой, спомни си всяка дума,
която раждаше във теб усмивки.

Постой, не бързай да излизаш.
Не стая, а затвор е щом те няма.
Със тишина недей да ме обливаш.
Сгуши се в мен, дори да е измама.

Улица Надежда

*Юни*

     Не е нужно дори да поглеждам, мога да нарисувам в ума си цялата картина. Ранните лъчи на слънцето са се процедили през пердето на тънък сноп и са плъзнали по разхвърляната стая, тъкмо бавно се изкачват по леглото ми и докосват клепачите ми. Колко силно ухае на липа, за мен тези дни това е мириса на измамата. Все пак отварям очи, една струя светлина минава през чашата на нощното шкафче и събужда за хаотичен танц стотици прашинки във водата. Колко занемарено е тук, помислям си, колко е занемарено в живота ми.

     Колко ли е часът? Поглеждам към телефона си, за да видя. Девет и нещо. Едно непрочетено съобщение. Страх ме е да го прочета. Неудобно ми е, макар че няма от кого. Все пак любопитството е по-силно.

        Надежда: Добро утро или може би отдавна е ден за теб! Как мина сутрешното бягане? Днес и аз тичах! Прав беше, ухае страхотно рано сутрин! До скоро

       Издавам стон на отчаяние и безсилие и се отпускам пак в леглото. Грабвам завивката и се завивам през глава. Като малък правих това, представяйки си, че съм някой друг. Сега тази работа ми върши интернет. Стоя известно време така, а в развинтеното ми съзнание тичат усмихнати хора под ранните юнски лъчи. Мирише на липа и на море, мъже и жени се усмихват един на друг. Там съм и аз – атлетичен, обаятелен, бягащ с лекота. Бягаме с Надежда, шегуваме се и се смеем, аз съм много забавен.

        Отново отварям очи и отмятам завивката. Реалността ме удря безмилостно в лицето, останал е само аромата на липа, но и той не е така ефирен както в измамната илюзия. Навеждам се с усилие и придърпвам инвалидната количка до леглото си.

*Април*

 - Андро, няма да повярваш кого открих в един сайт! Ела да видиш! – подвиквам през прозореца въодушевен, Андрей ще бъде заинтригуван сигурен съм.

  -  Жоре, закъснявам за тренировка, брат. Хайде по-късно ще мина.

  -  Не, моля те, ела да видиш! – доста съм настоятелен и след малко чувам входната врата на двора как проскърцва и нарушава тишината на малката ни уличка.

     Секунди по-късно Андрей вкарва мускулестото си тяло в тъмната ми стая, оглежда си и намръщен ми казва.

  -  Жоре, искаш ли да ти помогна малко да разтребим тук? Голяма е кочина.

 - Ще оправя по-късно! Сядай сега до мен! – все по-превъзбуден почти извиквам и отварям предварително заредената страница на браузъра.

      От малки имаме тази игра с Андрей – регистрираме се в сайтове за запознанства, с неговите снимки, разбира се, и си пишем с различни момичета, карайки ги да се прехласват по чудесния образ от снимките, които им говори умни и забавни неща. Всъщност почти винаги им пишех само аз, а той понякога просто решаваше да излезе с някоя от тях. Ако не му харесваше момичето, просто преустановявахме контакта. На мен този образ ми даваше невероятно самочувствие и увереност. Можех да говоря свободно и дори да флиртувам умело с момичета, на които дори не можех да продумам на живо. За мен това беше наркотик, а за Андрей – може би просто досадна прищявка на закотвения му на инвалидна количка братовчед, която той от жал търпеше.

  -  Жоре, нали бяхме се разбрали да спреш с тия сайтове!

  -  Моля те, просто погледни екрана. – посочих му снимката и го погледнах с широка усмивка.

       На екрана стоеше снимка на красива широко усмихната жена с къдрава коса, падаща свободно върху народна носия. На пръв поглед странно решение за профилна снимка, но излъчваше някаква вечност, някаква непреходност – все едно красотата се беше прехвърлила от преди сто, сто и петдесет години и беше дошла до наши дни неизбледняла и грам от времето и от всички модни течения, които то беше донесло.

         Бързо прехвърлих още няколко снимки от профила й. Навсякъде излъчваше много женственост и грация, независимо дали беше в елегантна рокля, ежедневни дрехи или танцуваща народни танци.

  -  Надежда, 27 години, Варна! – тържествуващо прочетох текста над снимките и не можех да спра да се усмихвам широко. – Само не ми казвай, че не си я познал!

  -  Жоро, моля те недей. – Андрей се беше вторачил с каменно изражение в екрана.

  -  Познал си я! Сигурен бях!

  -  Казах ти нещо, недей. Просто не й пиши. Изтрий този глупав профил с мои снимки и престани с тия безсмислици.

  - Андро, та тя се е върнала във Варна. Не можеш да пропуснеш тази възможност. Помниш ли как я наричахме като малки?

   - Ти я нарече така, не аз.

   -  Принцесата с вълшебните къдрици. Да, аз го измислих, но ти го повтаряше постоянно.

  -  Това е глупаво! Жоро, искам да престанеш веднага с това. – Андрей се обърна към мен и ме изгледа заплашително. Така го бях виждал да гледа само момчетата, които се подиграваха с мен, когато бяхме малки. – Ползваш моите снимки, за да заговаряш момичета, нали разбираш, че ме излагаш така. Едно време беше забавно, но вече не сме деца. Разбра ли ме?

       Не можех да повярвам, че не иска да се свържем с нея. Тя беше толкова специална за него, неговата единствена. Беше толкова влюбен в нея, че дори мълчеше през цялото време в нейно присъствие.

     Надежда от улица  “Надежда”. От нашата малка улица, наброяваща девет къщи. Родителите й се разделиха, когато бяхме на седемнадесет и тя замина с майка си да живее другаде. Но ето сега е тук, във Варна, десет години по-късно, момичешката й красота беше разцъфнала бурно и тя беше станала пракрасна млада дама. А глупавият Андрей, който не веднъж тогава ми беше казал, че тя е любовта на живота му, не искаше да стигне до нея по старата, добре отработена схема.

  -   Андро, пропускаш шанса на живота си!

  -   Не, Георги, ти пропускаш твоя живот пред този компютър! 

Андрей ми се развика, не можех да повярвам. Стоеше изправен в средата на стаята, планина от мускули и сила. Изпитах страх. Той просто се обърна и излезе от стаята без да ми каже нищо повече. Страхът ми се превърна в безсилна ярост към него. Не беше детска игра, когато му уговарях срещи с всички онези момичета. Тогава всичко беше ОК, а сега ме изкарва някакъв психопат!

   Обърнах се към компютъра, където още беше отворен профила на Надежда, 27 години, Варна. Курсорът на мишката бързо намери бутона Ново съобщение.

*Юни*

      От няколко дни се опитвам да й намекна нещо. Всичко толкова се обърка. Аз съм толкова объркан. Когато видя ново съобщение и изпитвам едновремено трескава възбуда и отвращение от себе си. Исках да бъда някой друг, ето сега съм някой друг. Понякога съм забавен, понякога мъдър, стоя зад образа на обаятелен мъж и мога да кажа каквото пожелая, да бъда смел в думите си, да провокирам и да събуждам желания.

Андро: Аз не съм като другите, нали знаеш? Трябва да се пазиш от мен...

Надежда: Да не би да искаш да кажеш, че аз съм като другите?

                  И не, не искам да се пазя от нищо, искам да усещам, да попивам всяка капка живот, искам да горя...Искам да освободя емоциите си, да се почувствам истинска!

                   Така че, ти се се пази! Аз съм безразсъдната... Опасната....

                Един ден ще се обърнеш назад и ще кажеш: Каква беше тази Надежда, тази проклетата Надя? Изпепели ме и още не мога да я забравя...

                   :)   

Андро: Ти се смееш, но въобще не е смешно. Аз дори не съм истински човек. Аз съм демон.

Надежда: Чудесно, точно демон ми трябва!

                  ;)

                  Свободен ли си тази вечер, демоне?          

 Андро:  В какъв смисъл?

Надежда: В смисъл най-сетне да излезем. Или искаш да те отвлека, знам къде живееш. Все съм чувала приказки за отвлечени от демони. Може аз да съм първата, отвлякла демон! Девет вечерта е чудесно време за отвличане!

Андро: Та това е след по-малко от четири часа!

Надежда: Няма да ти стигнат да си избереш тоалет ли :D

             Не се притеснявай, сигурна съм, че ще изглеждаш добре и без грим ;)

Андро: Не си играй с огъня, ще се опариш!

Надежда: Кога J

Андро: Ще се опариш и ще те боли.

Надежда: Очаквам го, накрая винаги боли...и винаги си губещ...

                  Такава е играта на любов, каквото и да спечелиш, накрая винаги губиш повечe!

*Април*

Андро: Ей :)

Когато изглеждаш като Андрей, няма нужда от излишни словоизлияния. Половин дума е достатъчна. Само няколко минути по-късно имах отговор.

Надежда: Здравей :)

                 Поздравления за начина, по който изглеждаш!

                 Потрудил си се здраво...

Андро: Поздравления и за начина, по който ти изглеждаш!

               Станала си още по-красива!

Надежда: О...

                Нима се познаваме?

Андро: Доста бързо забравяш съседите и съучениците си ;)

               Не е минало толкова време все пак!

Надежда: Дай ми малко време...

            Да, да, да

            Андрей! От нашата улица!

            Ами приятно съм изненадана!

            Радвам се, че се срещаме отново...

            Ти така и не ми проговори, докато бяхме малки :D

            Мислих си, че не ме харесваш!

            Права ли съм!

Андро: Напротив! Не можеш да си представиш в каква заблуда си живяла!

Надежда: Явно здраво си поработил във фитнеса, като гледам снимките ти. Браво....

Андро: С труд и постоянство всичко се постига!

       Чувствам се нелепо. Дори не мога да си обуя обувките сам, а говоря за “успехите си във фитнеса”, постигнати с “труд и постоянство”. Мисля да й предложа среща още днес и да кажа на Андро да отиде. На него сигурно вече му е минало, той е много добро момче, никога не се сърди дълго.

       Всъщност размислих, нека не изглеждам толкова нетърпелив, ще си поговорим малко и тогава ще отворя дума за излизане. Тъкмо да се уталожат нещата с Андро.

*Юни*

Андро: Искаш ли истински мъж, трябва да бъдеш женствена!

Надежда: Какво разбираш под женственост?

Андро: Грация, деликатност, нежност...не само във външния вид, а и в поведениято, постъпките, говора!

Надежда: В облеклото?

Андро: И в облеклото, разбира се, някои са прекрасни и в народна носия ;)

             Но една изкусителна черна рокля върши добра работа винаги :)

Надежда: Е, всяка уважаваща се жена има в гардероба си малка черна рокля, дори няколко...

                 За специално случаи ;)

          Добре, че в стотиците книги, които бях прочел, можех да се запозная с много женски образи и от там да създам в съзнанието си идеални образ на жена, която бих искал да срещна някога. В моят свят, завит през глава.

Андро: Дано да имам щастието да те видя в малка черна рокля тогава ;)

*Май*

           

Андро: Какво те впечатлява у един мъж?

Надежда: Ами чакай да помисля...

                Трябва да има силни ръце, да бъде забавен...

                Искам да е някой, който знае, че когато съм ядосана, трябва да не говори излишно, а да дойде да ме целуне и прегърне така силно, така че краката ми да омекнат и да забравя всички бесове, които са ме обзели :)

Андро: Значи покривам само две от изискванията ти, жалко.

Надежда: Не си забавен, ли?! Колко забавно :)

Андро: Не, не целувам с борчески похвати :D

Надежда: Не се знае, хубаво е да го имаш като информация някой ден ;)

Андро: :)

Надежда: Как се справяш с танците?

Андро: Да кажем, че не се справям. Но обичам много да гледам!

Надежда: Аз обожавам танците!

                 Мога да танцувам с часове!

                 Ето днес за втори път идвам в залата!

                 И заради теб пак ще закъснея :)

                 От половин час стоя в колата с телефона...

                 Ако някой ме гледа отстрани как си се смея сама, ще ме сметне за луда :)

Андро: Та ти си луда! Луда и неуморна!

             Хайде изчезвай да танцуваш и недей да си мислиш за мен, ще объркаш стъпките :)

        Още не съм казал на Андрей. Вече няма и смисъл. Тя ме харесва. Мен, не него. Или може би и това е поредната илюзия. Може би просто чарът му кара всяка моя дума да бъде забавна и интересна. Може би образа на силните му ръце, носещи я към огъня на неизвестността я карат да приема с наслада разговорите с мен. Мисля, че не искам да разбера отговора.

*Юни*

Надежда: Живееш в същата къща като преди, нали?

Андро: Не, не, не съм там.

Надежда: Така ли? Хмм...

                 Виж, Андрей, онзи ден минах с колата и те видях на двора да оправяш колелото си. И аз не знам защо не ти се обадих, нещо ме възспря. Но... защо ме лъжеш?

                 Не искаш ли да се видим най-сетне?!

Андро: Не може да си ме видяла, та аз съм безплътен демон :)

Надежда: Стига с тия глупости вече! Такъв голям мъж, не ти отива да си държиш като лигаво момче...

                Отговори ми, искаш ли да се видим или не?

         Вероятно за този момент, хората, които чувстват краката си, казват,  че те омекват. Не знам какво да й отговоря. Не искам да лъжа повече. Аз дори мисля, че я обичам. Трябва да й кажа всичко. Но...тя наистина ще ме намрази тогава. Нека ме мрази, заслужих го. Тя трябва да знае.

Андро: Надя!

             Виж, има нещо, което трябва да ти кажа.

             Понякога не всичко, което виждаме, е всъщност такова.

Надежда: Какво се опитваш да ми кажеш...

Андро: Не си ме видяла онзи ден.

             Не мен.

Надежда: Кой си ти?????????

Андро: Демон

              Този, който в последните два месеца ти помогна да освободиш емоциите си!

              Да се почувстваш истинска!

              Е, вече си истинска, нали?

              Но аз не съм.

Надежда: Отговори ми веднага кой си ти!!!!!

Андро: Казвам се Георги.

             Братовчедът на Андрей.

Надежда: Какъв Георги???

                 Това момче?!

                 От нашата улица?

Андро: Да, инвалида Георги.

             Исках просто да помогна на Андрей да те намери. Той беше толкова влюбен в теб, но винаги се притеняваше да те покани на среща.

Надежда: Не искам да срещам нито теб, нито Андрей, никой не искам!!!!

                  Какви сте вие, ненормални ли сте?!?

                  Кой ви е дал право да си играете с животите на хората?!

                 Какво съм ви направила аз, че сте решили точно с мен да се гаврите с този Андрей..........

Андро: Виж, Андрей няма нищо общо, той дори не знае, че си пишем.

Надежда: Въобще не ме интересува. Не искам повече никога да чувам нито за него, нито за теб...

               Нищо не искам да ми напомня за тази тъпа улица!

               Как може само проблеми да идват от там...

Андро: Съжалявам! Наистина!

            От известно време се опитвам да ти намекна, не исках да те лъжа повече.

            Разбрах, че си страхотен човек. Два месеца по-късно последното нещо, което искам е да те разочаровам.

            Просто, всичко се обърка. Знам колко глупаво се получи.

            Извинявай, наистина съжалявам!

            Не искам да ми прощаваш, заслужавам си омразата ти...

            Искам просто да знаеш, че наистина съжалявам.

            Съжалявам...

Надежда: Престани да ми се обясняваш. Как въобще си въобразявах, че мога да срещна нормален човек в този сайт.

                  Изтривам регистрацията си, изтривам телефона ти, съветвам те и ти да направиш това, а не да продължаваш да си играеш със съдбите на хората.... Всичко си има граници...

                 Това ще ми бъде като обица на ухото за в бъдеще.

                 Даде ми добър урок. Браво.

     Няколко минути по-късно акаунтът вече е неактивен. Права е, мисля, че и аз трябва да направя същото. В този момент чувствам, че инвалидността ми в емоционално отношение е взела връх над физическата. В горещия следобед от прозореца нахлува една непоносима тишина, така характерна за тази малка скрита улица. Толкова е тихо, израстнал съм с тази тишина в сърцето на големия град – едновременно я мразя и обичам. На нейния фон се чете лесно, но и всички онези самосъжалителни мисли изпъкват силно и безкомпромисно.

      “Всичко си има граници” ми каза тя. Дори надеждата има своите граници, Георги. Твоите са стените на тази стая. Книгите по претрупаните лавици на стената, отворения компютър – те могат да ти помогнат за кратко да избягаш от реалността. Но границите съществуват и рано или късно трябва да се върнеш в пределите им. Но в крайна сметка какво ти е донесъл външния свят, Георги? Подигравки, пренебрежение или в най-добрия случай съжаление.

     Поглеждам за последно към компютъра разговорът ни с Надежда, който още се пази на екрана, прочитам случайни редове:

Андро: Винаги си била много красива!

Надежда: Всеки носи красота в себе си, трябва просто да я извади на преден план. Красотата не е в стереотипите, тя е в излъчването... Не е в това дали си висок, нисък, бял или черен...

Красотата в хората се проявява във всякакви цветове, размери и форми!

И все пак благодаря за комплимента, оценявам го ;)

    Може ли да има формата на човек в инвалидна количка, помислям си за момент, но само след секунда отхвърлям тази неприлична мисъл от главата си. Надеждата има граници.

     Малко по-късно получавам смс. Поглеждам. От Надя. Значи не е изтрила още телефона ми. Вероятно иска за последно да ми напомни колко жалко и глупаво постъпих. Изтривам съобщението без дори да го прочета. Не мога повече да поема от това. Сам се наказвам достатъчно.

*Юни*

      Едва ли има по-спокойно място в града от залеза на улица “Надежда”. Къщите хвърлят дълги сенки върху малките китни градинки. Вечерната свежест отново връща аромата на липов цвят, който през деня е отстъпил мястото си на миризмата на горещ асфалт и автомобилни изпарения. По-тихо е от всякога.

 - Жоре, отивам до магазина! – ми подвиква майка ми през прозореца, след което се чува проскърцването на входната вратичка. От няколко дни се каня да я смажа, едно от малкото неща, с които мога да бъда полезен.

      Отново настава пълна тишина. В моменти като този обичам да се облегна на стената под прозореца и да чета на последната естествена дневна светлина. Взел съм наслуки някаква книга, но не мога да се съсредоточа. Препрочитам всяко изречение по няколко пъти и нищо не остава в главата ми. Дните ще минат, всичко ще бъде забравено. Тя е хубава и умна, животът ще я грабне и ще я накара да забрави за тези изгубени два месеца, за всички напразни надежди и излишни думи. А аз, аз ще продължа по старому. Внимавайки повече да не наранявам никого по този начин.

       По улицата се чу да завива кола, колата спря и отново е тихо. Може би Андрей се е прибрал, дали да не му се обадя. Почти не сме говорили в последните два месеца. Аз го отбягам, срам ме е от него. Всъщност ме е срам от целия свят. Не му принадлежа. Нищо от него на мен също.

       Вратичката отново изскърцва, колко бързо се върна майка ми. Или времето тече по-бързо. Дано да е така. Дано бързо да разсее цялата тази непривична емоция от главата ми.

       На вратата се звъни. Колко странно. Майка ми е забравила ключа си вероятно. Подкарвам количката към вратата. Същата врата, от която Андрей не е влизал от повече от два месеца. Липсва ми, ще му се обадя още тази вечер. Инстинктивно поглеждам през прозореца до вратата да видя кой звъни, макар да знам. Гледката обаче ме заковава на място. Там не е майка ми.

     Пред вратата стои Надежда. Принцесата с вълшебните къдрици. С елегантна черна рокля. Прекрасна. Неестесвена. Неочаквана.

       Усещам буца в гърлото си. От другата страна на вратата стои жената, в която знам, че съм влюбен. За първи път. Вероятно единствен. Ръката ми държи дръжката на вратата, усещам как тя става хлъзгава от потната ми ръка. Поглеждам назад стаята. Не, не искам тя да вижда тази кочина. Поглеждам и себе си, облечен в избеляла тениска и стари дънки. Брадясал и некъпан. Жалък съм. Не заслужавам тази среща.

     Обръщам количката и тихо я спирам до леглото. Примъквам се в него и се завивам през глава. Затварям очи и виждам топло юнско утро, мъже и жени тичат, говорят си и се усмихват един на друг.

Белези

Беше толкова рано, че небето беше оцветено в онези нереални цветове от жълто, през розово до тъмно лилаво, които се раждаха само в топлите утрини на най-дългите дни. Силует на добре сложена жена с коса вързана на опашка се измъкна от жилищната сграда и се затича леко през градинката пред блока. Само понякога времето я спираше да направи сутрешния си крос, а в дни като този тя дори излизаше по-рано и увеличаваше маршрута си допълнително. В тези часове градът беше един голям спящ гигант, по чиито безмълвни улици тя обичаше да попива самота и спокойствие. Да се ражда отново и отново, брулена от сняг, къпана от дъжд или както днес, с изпълнени от вълшебно усещане сетива.

Юни 1995 г.

Най-високият от тях излезе напред и завъртя ключа в ключалката. Вратата към мазето на общежитието изскърца рязко и група момчета и момичета бързо се шмугнаха вътре. Някой натисна ключа за осветлението и луменисцентната светлина премигна няколко пъти, докато успя да освети влажния коридор и скупчените младежи в единия му край.

-       Намерих много малко! – каза високото момче и демонстративно поклати пликче с кафеникав прах.

Останалите избухнаха в негодувание. Беше много по-малко от колкото бяха му платили по-рано. Едно от момчетата дори си позволи да го блъсне няколко пъти в гърдите, но беше поставен на място със звучен шамар с опакото на ръката. Иво, който всички знаеха като Дългия, беше всепризнатия тартор на контингента от проблемни деца в общежитието. Никой от групичката повече не се обади. Дългият хвърли пренебрежително пакетчето в лицето на едно от момчетата, хвана за ръката гаджето си и двамата бързо се скриха в тъмнината нагоре по коридора.

-       Иво, защо им даде всичко, ти луд ли си? – прошепна момичето тихо, но остро. Гласът й напомняше на крясъка на граблива птица – дрезгав и хищен.

-       Ани, нали знаеш колко те обичам? – Дългия се усмихна нахално и в тъмнината зъбите му проблеснаха едва-едва. – Запазих още толкова само за нас!

Опита се да я целуне, но тя се дръпна.

-       Ужасен си!

Той пак опита и този път успя.

Май, 2014 г.

Оставаха петнадесет минути до края на часа. На последния чин едно момче стоеше само и леко приведено драскаше нещо по мръсно зелената му повърхност. Андреева млъкна и впи поглед в него, приближавайки го. На всички десетокласници им стана ясно какво ще последва. Познаваха я много добре. Или поне така си мислиха.

-       Златко! – плътният й глас разцепи рязко мрака. Момчето се стресна.

Андреева седна на празния стол до него.

-       Излез и продължи това, което показвах.

-       Госпожо, аз...не мога. – омърлушен каза Златко, отдръпвайки се леко от учителката.

-       Откъде знаеш, че не можеш, като не си направи труда да видиш какво е?

Момчето се отдръпна още повече и наведе глава встрани.

-       Не ми пука! – гневно, но тихо и несигурно изсъска.

Погледът на учителката се заби толкова силно в ученика, че той се почуства като че ли отместен с още няколко милиметра назад.

-       Стани и излез или пред класа, или от стаята. – гласът й режеше от самонадеяността му.

Златко ядосано дръпна стола си назад и погледна под чина да не би случайно да е дошъл с чанта на училище. Не беше. Стана тромаво и се запъти към вратата, но пътьом се загледа в схемата, проектирана на бялата дъска и тя му се стори прекалено позната. Забави крачка, почти спря, замисли се за секунда, след което неловко погледна към застиналата като ледена статуя на последния чин учителка. Тя само кимна насърчително, а момчето страхливо се насочи към компютъра на преподавателското място.

Госпожа Андреева преподаваше Чертане и Компютърна графика. Въпреки, че беше един от най-младите учители, тя имаше уважението и донякъде страха не само на учениците, но и на колегите си в училището. Беше изключително ерудирана и подготвена в предметите си. Никога не говореше излишно, рядко можеше да се долови някаква емоция в поведението й. Движеше стройното си силно тяло плавно и безшумно по коридорите, но в движенията й винаги се усещаше някакво напрежение, някаква едва видима нервност. Обличаше се много строго и скромно – панталон и сако и почти винаги черно поло, а в останалите случаи закопчана до горе тъмна риза. Дали заради това или заради някоя от безбройните истории, които учениците съчиняваха за тази мистериозна жена, скришом я наричаха Монахинята. Тя се преструваше, че не чува този прякор и не отдаваше внимание, така както правеше с всичко, което можеше да наруши личното й пространство. Единствената й колежка, която беше имала щастието да посети дома на Андреева, беше пръснала слуха как целия й апартамент е окичен с картини, нарисувани лично от нея – едновременно красиви, но и много странни. Всъщност това беше само наполовина вярно. Някои бяха на съпруга й.

Юни, 1995 г.

Ани се събуди свита на кълбо на пода в стаята си. Над нея се бяха надвесили две от възпитателките в училищното общежитие. Гласовете им бяха ужасни, причиняваха й силна болка. Виеше й се свят, гадеше й се и ужасно много я болеше корема. Стори й се, че е сънувала ужасен кошмар. Опита се бързо да отвори очи и да се събуди напълно, за да изгони гадното чувство от съня. Повдигна раменете си от земята и замъглените й очи постепенно фокусираха пред себе си. Левият ръкав на блузата й беше запретнат. Нужно й беше още малко време за да осъзнае реалността. Светло-сините й дънки бяха подгизнали от кръв. Реалността беше, че не беше сънувала никакъв кошмар.

Болезнените гласове отново закънтяха в главата й. Опитаха се да я вдигнат, но тя изпищя от остра болка в корема и отново се свлече. На вратата на стаята беше се струпала тълпа, която жужеще като рояк разтревожени оси. Две думи ясно се откроиха на няколко пъти в жуженето – Дългия беше.

Последваха дни, които бяха белязани от бясна поредица от събития, в които Ани като че ли участваше не като действащо лице, а като зрител. Или поне така останаха те в съзнанието й. Полицаи, лекари, възпитатели. Тялото и душата й бяха изследвани от безброй хора с различни лица, но с еднакви въпроси. Дойде дългоочакваният и така неприятен момент на пристигането на родителите й от Айтос. Сълзи, викове, клетви, присъди, порицания. Тя не можеше да разбере дали всичко това е драма или комедия. Дали събитията я изпълваха или изпразваха.

Всъщност я изпълваха с празнота.

Едно нещо много заболя. Тогава точно не беше болка, но с времето порастна като трънлив храст в нея и все повече и повече я бодеше и разкъсваше. Единственото нещо, което беше истински и реален, толкова земен спомен от тези ужасни дни.

Тъкмо я беше прегледала обстойно и болезнено, възрастната лекарка седна до нея  и кимайки назидателно просъска:

-       Чудо ще е ако имаш деца, нали знаеш?

Момичето не знаеше.

Нищо не знаеше все още...

Родителите й я прибраха в родния й Айтос. Записаха я в местната гимназия и винаги я водеха и взимаха от училище. Понякога я заключваха в къщи. Не говореха за нея.

Но историите за Ани, бившата гордост на родителите си, отличничката в Езиковата гимназия в Бургас, я изпреварваха. Демонизирана и отблъсваща за всички, тя се оказа по-сама от колкото можеше да си представи. Обвита в тъмната мантия на зловещите слухове за себе си, тя се скри от всички. Бягаше често от училище. Рисуваше в тетрадката си най-красивите и кошмарни рисунки с химикал. Дишаше лепило. Клекнала някъде скрита.

Веднъж опита самоубийство. От скука. За отмъщение.

Може ли да е трагедия нещо, за което не си пролял и една сълза.

Сълзите се раждат от чувства, а Ани не чувстваше нищо, само все по-лека болка в корема. И една друга, зараждаща се.

На другото лято тя избяга от къщи. Със скромната заплатата на майка си.

Май 2014 г.

Златко не можа да завърши поставената му задача преди звънеца да бие края на часа. Но направи доста и беше близо. На тръгване се спогледаха с Андреева.

-       Гледай да не избягаш следващия час. – гласът й беше все така режещ и дълбок, но като че ли в него се усети нотка на загриженост.

-       Няма. – каза момчето, като сам не знаеше дали обещава или не.

Той беше отрастнал в лоша среда и редовно създаваше проблеми около себе си. Заради лоша дисциплина беше изгонен от предното си училище и като по чудо майка му успя да го запише в Техническата гимназия. Учителите бързо го разбраха какъв е и не го закачаха много много за да им вървят мирно часовете. Но, разбира се, не и г-жа Андреева. От първите часове тя му обръщаше специално внимание и изискваше от него и от още няколко момчета като него да взимат дейно участие в часа й. Естествено, това беше много тежък, много труден процес, от който често страдаше целия клас.

Но това беше една от характерните черти в педагогическата методика на Андреева. Тя бъркаше директно в раната, като занимаваше най-трудните и често най-безотговорните си ученици. От както работеше в училището беше така, останалите учители недоумяваха, а от ръководството открито я караха да промени начина си на работа. Това не стана. Постепенно с времето около младата учителка се създаде кръг от ученици, с които тя имаше по-тясна връзка. Все някой оставаше след училище или я търсеше в свободните часове. Тя им помагаше, консултираше и насочваше. И то не само по нейните учебни предмети, а често дори и за лични неща. Те всички бяха особени деца. Другите ги наричаха проблемни, но най-често бяха отритнати, недооценени, жигосани с някаква история. Андреева не говореше с тях за личния си живот, но въпреки това те я усещаха близка и й споделяха.

Така беше и този топъл майски ден. Лятото беше се домъкнало набързо през прозорците на училището и се беше разположило лежерно в празния кабинет по чертане. От двата отворени прозореца леко подухваше вятър с аромат на море и скорошни приключения. Две седемнадесет годишни момчета бяха седнали върху учителската катедра и си клатеха краката. Андреева довършваше нещо на компютъра, но въпреки това слушаше и се включваше в разговора на учениците. Хубавото време и узряващото лято бяха събудили момчешкото настроение и те си говориха за момичета. Лицата на момчетата се бяха зачервили от лек срам, че споделят подобни интимни мисли пред преподавателката. Гледайки ги, никой не би предполагал, че единия беше прекарал година в трудово-възпитателно училище, а другия беше изключван от училище на два пъти. Бяха две спокойни момчета по дънки и тениски, единия дори си носеше тетрадка.

-       Казахте ми, че идвате да решавате домашно по математика, а не да си говорите за гаджета! – по някое време отбеляза учителката.

-       Да бе! – шумно се разсмяха и двамата.

-       Вие сте по-яка от гаджетата! – дръзко се изказа едното момче, което предизвика остър поглед от страна на учителката. Приятелят му го перна по врата, като жеста ясно показа, че и според него е прекалил.

Момчетата приемаха Андреева като странна симбиоза от наставник, приятел, родител и все пак хубава жена. Никой не оспорваше положениято й на строг и безкомпромисен учител, но изпитваха някакво привличане, което ги предразполагаше да се държат свободно пред нея, макар и в граници.

-       Вие двамата няма ли да си ходите вече? – попита Андреева. - Очевидно няма да решавате задачи, а аз трябва да тръгвам вече.

-       Пак ли ще водите онзи курс.

-       Не съм длъжна да ти се отчитам, но да – имам курс след малко.

-       Не Ви ли е страх да ходите там?

-       Не. Повече ме е страх ти да не отидеш там.

Септември, 1996 г.

Писъци огласяха стълбището на малката неподдържана кооперация. Двадесет годишната студентка от втория етаж крещеше неистово на площадката пред отворената врата.  Мяташе като обезумяла дланите си, омазани целите в кръв. Беше очаквала всичко от лудата си съквартирантка, но не и да се опита да се самоубие вкъщи. След малко пристигна Бърза помощ и отнесе бялото като восък момиче, лежащо в коридора на малкия апартамент с простряни настрани ръце.

Две момичешки ръце. Две слаби момичешки ръце. Нацапани с татуировки и съсирена кръв.

Ани все пак се събуди. Опитът пак беше неуспешен, както и преди година с хапчетата. Щеше още да живее. През първия ден от събуждането си не успя да го осмисли. На следващия го разбра. И заплака. За първи път от години. И плака няколко дни. И още много нощи.

Ани искаше силно отплата. Искаше отмъщение. Вече не искаше да убие себе си. Искаше да убие Иво. Намери така чакания смисъл за съществуванието й. В дългите протяжни есенни дни в болницата имаше много време да мисли планове как ще го намери, издебне с нещо тежко и удря докато той пищи в краката й. Бинтованите й ръце несъзнателно потрепваха, готови да удрят и това й причиняваше болка, която я връщаше в реалността. И я караше пак да плаче. Дори мисълта, че се доближава до Иво я ужасяваше. Той беше силен, щеше да вземе оръжието на нейното отмъщение и дори не й се мислеше какво я чака тогава. Премисляше плановете си отново. Пак си представяше как го издебва на някое тъмно място, засилва се и го смила от бой. Затваряше очи и развихряше яростта си. Слабото крехко момиче с превързани ръце, което не можеше да иде до тоалетната само, искаше да убива човек...

Прекара в болницата двадесет и два дни. Успокои се. Не спря да плаче постоянно, разбира се. Но реши да опита да живее нормален живот. Все някога. На няколко пъти се среща с криминален психолог, жена на около четиридесет. Ани беше учудена колко прямо се държеше с тази непозната жена. Разговорите им й влияеха добре, като момичето дори обеща, че ще продължат и след изписването й от болницата.

Когато това изписване дойде, Ани се прибра в квартирата си, което докара съквартирантката й до истеричен страх и паника. Като че ли травмата у студентката от случилото се беше по-голяма, отколкото при самата Ани. Но тя не мислеше да се задържа там задълго. Психоложката й подхвърли на няколко път идеята да заживее в комуна. Разказите за скрито отдалечено място, където да работи и да се занимава с полезни неща, вляха надежда в крехката психика на страдащото момиче. Ани нямаше какво да губи. Дори живота си. Той като че ли беше достатъчно изгубен.

С надеждата, макар и бледа и далечна, дойде и смирението. Мисълта за сурово отмъщение се трансформираше в анализ. Дори по някаква причина да можеше да причини на Иво и частица от болката и унижението, което й причини той, неговият персонаж нямаше да изчезне от лицето на земята. Някъде там щеше да има хиляди, милиони други Ивовци. Арогантни, груби, причиняващи страдание. Мразещи себе си и изкарващи си го на околните. Неразбрани и безнадеждни.

Ани щеше да промени това. Поне малко. Това беше новата цел.

Май 2014 г.

Андреева винаги минаваше със свито сърце през бариерата. Отвори прозореца на колата, показа пропуска си и вкара колата в двора на Бургаския затвор. Всеки вторник и петък след часовете водеше курсове по компютърна грамотност на затворници. Това далеч не беше най-приятната работа. Пред тези тегави и изпънени с напрежение курсове дори часовете с най-безотговорните и нахални ученици изглеждаха като чай с приятелки. Макар че Андеева не пиеше чай. Нямаше и приятелки.

Повечето затворници не проявяваха никакъв интерес към учебната материя. Задяваха се с нея. Подхвърляха й това, което те разбираха като комплименти. Понякога се сдърпваха помежду си. Но преподавателката стискаше зъби и продължаваше. Даваше всичко от себе си. Най-вече търпение. Един от тези мъже да излезеше от тук с нови възможности пред себе си за нея щеше да е огромна победа. И компютърната грамотност нямаше да е фактор, ако това станеше. Разбира се, че не. Факторът щеше да е желанието за обучение в нещо ново и смислено.

По време на часа в кабинета цареше шумно и отнесено безхаберие. Навън пък цареше прекрасна майска привечер, през решетките на отворените прозорци тя напомняше за себе си с аромата на прясно цъфнали люляци. В душата на преподавателката обаче, това, което цареше беше безмълвна и хладна есен. Тези не бяха първите криминално проявени, които виждаше. Тя вярваше, че има бивши престъпници. Не вярваше, че има сили да ги открие или създаде. Но нямаше да спре да опитва. С децата беше по-лесно, неведнъж го беше виждала и усещала. Бурените се чистят, докато са млади и крехки. А тези мъже тук, бурените в тях отдавна бяха задушили всичко плодородно и красиво.

Или може би почти всичко. Андреева нямаше да спре да се опитва.

Август, 1997 г.

Михаил. Нейният Мишо. Силен, колкото физически така и духовно. Всички го обичаха, вярваха му и намираха сили в него. Отдавна той нямаше нужда да бъде тук. Отдавна беше чист. Но без него щеше да е толкова, толкова трудно. И на Ани и на десетките други момчета и момичета, мъже и жени, които през последните пет години бяха минали през тази комуна.

Вкаран вътре от брат си – известен бургаски адвокат, къде от братска любов, къде по-скоро от желание да бъде скрит от света.  Мишо беше прекарал влизо две години в затвора за разпространение на наркотици. Петното върху семейството на юристи беше огромно. В един момент той просто изчезна. Освободен предсрочно поради добро поведение. От един затвор искаха да го вкарат в друг, но далеч от очите на света. Мишо обаче не беше проспал времето си в затвора. Благодарение на невероятния си талант да татуира страхотно в полеви условия, той беше завързал силни връзки с тарторите в поземния свят на Бургас. И така, когато избяга от комуната при първия си престой вътре, бяха нужни няколко месеца да бъде открит. И върнат отново там с ясното предупреждение, че това е единствения начин да е жив въобще.

Да получиш такава заплаха от семейството си. Сигурно боли. Това си мислеше Ани, докато слушаше в дългите споделени вечери разказите на Мишо за живота му. Дотогава тя вярваше, че най-сурова е нейната съдба. Но разказите за затвора и униженията в него, за месеците прекарани в бягство от собственото семейство в най-гнусните места на този град, я накараха за първи път в живота си да съчувства на някой друг. Толкова общи болки имаше тя с него. Семейство, наркотици, бягства, живот на границата на съществуванието. Само той можеше истински да я разбере. През тези десет месеца вътре той създаде нов свят за нея. Рисуваше по тялото й красота, рисуваше в душата й надежда. Той й показа как да бъде нова, как да се изчисти и от отровата, и от страха. Той я накара да забрави онзи Иво.

Ани разбра. Любовта може да те направи много слаб или много силен. Зависи кого обичаш.

Май 2014 г.

Вече беше почти девет. Учителката се беше забавила повече, отколкото друг път. Искаше да мине през аптека, а отворени аптеки наблизо по това време нямаше. Беше дълъг ден и дори слънцето се беше уморило вече. Цветовете на небето бяха почти същите като сутринта, но в обратна последователност. Андреева паркира пред входа на блока. Изгаси колата и се взря в една точка някъде пред себе си. Стоя така безмълвно няколко минути, строгото изражение, което всички виждаха през целия ден изчезна. Лицето й се отпусна. Тук там се появиха и малки бръчки. А в очите сълзи. Тя заплака. Много, много сълзи чакаха да бъдат изплакани. Близо двадесет години те стояха и чакаха своя ред някъде дълбоко в нея. Имаше и за още много вечери, в които тя преди да се прибере, тихо и безутешно плачеше в колата, след това избърсваше сълзи и се качваше при съпруга си и Мая. А днес имаше и допълнителна причина да изпитва нервност и чувствителност. И голямо нетърпение да се прибере. Тя грабна бързо белия плик, който бе взела от аптеката и излезе от колата.

Андреева отключи входната врата и влезе в коридора на апартамента. Светна и бледожълтата светлина освети стените. По тях имаше много картини. Така както беше в цялото жилище. Картини на съпруга й и на самата нея. Ярки, странни и безкрайно красиви. В една от рамките вместо платно стояха няколко листа от тетрадка.

От кухнята се разнесе тракане, радостен вик и шум на бавно и трудно отваряне на врата. Подпирайки се на малка патерица на врата се показа осемгодишно момиче.

-       Мамо! Защо закъсняваш? – продължително извика момичето и изкуцука към свалящата сакото си жена.

Къдравата коса и мургавата кожа подсказваха ясно, че Андреева не беше биологичната майка на детето. Но от пет години насам нея то наричаше “мамо” и в думата имаше цялата обич на света.

Прегърнаха се дълго, а за първи път през деня учителката се усмихна. Широко и със затворени очи.

От кухнята се показа и съпругът й.

-       Здрасти, Ани! – наведе се леко и я скри в мощната си прегръдка. – Хайде идвай да ядем. Вечерята е готова. Приготвена от Мая и сервирана от мен.

Усмивка украси лицето му, покрито с посивяваща брада. Не си подхождаха въобще, той беше облечен в черен потник и камуфлажен панталон. Ръцете и гърбът му бяха покрити с татуировки и имаше черни обици на двете уши. Беше най-популярния татуист в Бургас.

-       Вие сте се постарали доста днес! – гласът й беше престорено тържествен – Ще ме изчакате само малко да мина през банята, нали?

-       Само побързай мамо. – каза Мая и изкуцука обратно в кухнята, дърпайки за ръката баща си. Преди да затвори вратата той се обърна и й се усмихна отново.

Жената остана сама в коридора. Бързо свали полото и панталона си, взе пакета от аптеката и изтича в помещението, което беше общо за баня и тоалетна. Изми усърдно ръцете си и вдигна лице към огледалото. Там по бельо стоеше жена, преполовила тридесетте с десетки татуировки, покриващи стройното й тяло. Имаше по целите ръце, по гърба, корема, гърдите и дори по краката си. Някои от тях бяха страхотни и въздействащи, други ужасно грозни и нелепи, като че ли някой се беше учил. Както беше и всъщност. Бяха спомен от мрачните дни на нейната ранна младост. Ани огледа себе си. Най-видна беше татуировката вляво на гърдите й – реалистично сърце, надрано като със пирон, върху което с красиви букви пишеше името на съпруга й – Михаил. Той не беше пожелал да направи тази татуировка и се наложи Ани да иде в друго студио. От вътрешната страна на двете й ръце, точно над китките, Мишо беше направил последните татуировки по тялото й – две изгряващи слънца. Част от лъчите на слънцата бяха белезите от ножче за бръснене върху вените й.

Ани седна на тоалетната чиния и бръкна в пакета от аптеката.

Пет минути по-късно апартамента се огласи от силен вик. Мишо изскочи бързо в коридора да види какво става. Там стоеше Ани само по хавлия. Тя протегна ръце към него. В дланите й, под двете изгряващи слънца имаше тест за бременност. Положителен.